На Тебе, Господи, уповавам; да не се посрамя до века; избави ме според правдата Си. Приклони към мен ухото Си; побързай да ме избавиш; бъди ми силна канара, укрепено здание, за да ме спасиш. Защото Ти си моя канара и крепост; затова, заради името Си, ръководи ме и ме направлявай. Измъкни ме от мрежата, която скришно поставиха за мене, защото Ти си моя крепост. В Твоята ръка предавам духа си; Ти си ме изкупил, Господи, Боже на истината. Псалм 31:1-5

Тези стихове показват, по може би най-разбираемият начин, заветната връзка между вярващият и неговия Бог. Тя е основана на надеждата в благодатта, на спасението от опасности, на спокойствие и мир, които се дават дори и в момента, в който предаваме духа си на Господа. И най-вече на сигурността в изкуплението ни. Каква интимна молитва!

Все едно, че сме обградени от облак от свидетели. Само се замислете – от милиардите християни през вековете, колко от тях са намирали утеха в тези стихове в дни на голяма скръб или изпитание. Колко от тях са използвали точните думи от за тяхна последна молитва „в Твоята ръка предавам духа си.“ Каква радост е това да са думите, с които човек да се сбогува с живота на тази земя, такъв какъвто го знаем, и да знае, че след това, той отива да си почива в Христовите ръце – „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?”

В Твоята ръка предавам духа си; Ти си ме изкупил, Господи, Боже на истината.

Това са едни уникални думи на молитва – доколкото знаем с тази молитва на уста са починали Поликарп, Ян Хус и Мартин Лутер, като последният коментира тези думи така: „Блажени са тези, които не умират само за Бог, като мъченици, не само в Господа, като вярващи, но и тези, които умрат с Господа.“